КАТО ЗВЕЗДА ДАЛЕЧНА

 

1.

 

Дъхът ти свеж ме буди.
Душите ни се сливат.

Усмивка- пеперуди
неземен звън разливат.

Ръцете ти са сякаш
венец на мойто рамо.

Едничка теб жадувам.
Едничка тебе само.

 

2.

 

Дохожда час върховен.
За нас дванайсет бие.

Във този час свободен
стрелките две сме ние.

Дванайсет отминава.
Разделят се стрелките.

Минутите оставят
горчилка във душите.


3.

 

Сега сме две тополи,
а вятърът вилнее.

Дали за теб се моля?
Дали за мен копнееш?

Към теб бих спуснал клони
без гордост във сърцето,

но твойта плахост рони
въздишки над полето.


4.

 

Писма- въздишки литват,
душата ми целуват

и галят ме, и питат
„Защо се с мен сбогува?“

Aз страдам мълчаливо
самотен и виновен.

Небето ми е сиво.
Денят ми е отровен.

 

5.

 

Внезапна буря иде.
Към теб протягам клони,

но вятърът обидно
мечтите мои гони.

И бурята вилнее.
И ураган се вдига.

О, как ли ще успея
до тебе да достигна?

 

6.

 

Над всичко е съдбата.
В миг вятърът утихва.

Измита е земята.
И слънце се усмихва.

Настъпва ясна вечет.
 Звездите трепкат чисти,

но ти си пак далечен
оазис в мойте мисли.

1.
Всеки полъх на топлия вятър примамва
и събужда живителен сок,
ала често и ласката крие измама,
а доброто е пълно с порок.

Като пъпка през пролет сърцето се радва,
предусеща и чака любов,
ала често дървото умира от брадва,
а цветята от вятър суров.


Костадин Русев


2.
Какво ли ще си кажем пред раздяла?
Не е ли по- добре да помълчим?
Любов, преди да се роди умряла,
в която няма пламък, има дим.

Една любов със спомените стари
не ще ни стопля в идващите дни,
и съжалението ще ни пари
за пропилените без обич младини.


Костадин Русев

За истинската обич няма измерения,
защото тя е безпределна като вечност.
Отпадат подозрения, съмнения.
Тя те отвежда в други светове... далечни.


Все по- навътре теглят те вълните й.
Все по- навътре те привлича океана,
но стигнеш ли лазурните й острови
завинаги при нея ще останеш...


Костадин Русев